Всеки ден, всеки с когото се засека ме пита „Как си”, „Какво се случва”, „Как минава денят ти” и винаги отговарям с „Добре”, „Нищо” и „Както обикновено”. Няма какво особено да кажеш, никого не го интересува как си наистина или какво се случва с теб… Но понякога ми се иска да изкрещя „Не съм добре, писна ми и не мога повече. Боли ме и страдам, и искам всичко да се оправи!” Но не го правя…

Не го правя, защото съм прекалено разбита емоционално, за да мога да обясня как точно се чувствам. Имам ужасно търпение и съм се научила да преглъщам и да не правя проблеми за всяко нещо. И колкото и да ми помага, това е най-острият нож, който мога сама да си забия в сърцето. Тежи ми, че някои от най-близките ми хора не могат да осъзнаят, че с държанието и отношението си ме нараняват и ме карат да страдам. Боли ме, че вече не мога да понасям толкова много удари, както преди и след всяко едно такова изпълнение отношението ми към тях се променя и в един момент просто няма да го има вече. Ще се превърнем в поредните хора, които до днес са споделяли всичко, което имат, искат и чувстват, а от следващия са напълно непознати. Боли ме, защото въпреки всичко точно тези удари са най-неочаквани и болезнени.

Не го правя, защото ме е страх. Не искам да взема решения, за които после ще съжалявам и не искам да карам абсолютно никого да се чувства по този отвратителен начин, по който се чувствам аз. Признавам си, че не мога да се изправям пред страховете си и дори само от мисълта, че трябва да го направя ме побиват тръпки. Но това съм аз, винаги съм била и не знам какво би ме подтикнало да направя промяна и дали ще мога да я направя.

Не го правя, защото не знам как искам да се развие животът ми от тук нататък. Прекалено много неизвестни има в това уравнение и това ме спира да се пусна по течението. Защото не вярвам, че ще успея да се справя, защото ме е страх и съм прекалено емоционална. Имам изградена представата в главата си, но не знам как да я направя реалност и когато за миг видях начин, крилата ми бяха отрязани.

Не го правя, защото никой не може да ме разбере колко никаква се чувствам. Не смятам, че мога да получа нещо по-добро от това, което имам в момента, защото парадоксално колкото ме харесват хората, толкова с „онези” хора не ми се получава. Не се чувствам желана, не се чувствам достойна, защото по дяволите, когато съм себе си нещата винаги завършват зле. Съжалявам, че харесвам всички тези неща, които ви отблъскват.. Съжалявам, че съм такава и че представата за идеалната жена се бие с това, от което имам нужда. Аз не съм предмет, който можете да използвате и после да захвърлите – аз съм личност, с чувства, желания и мечти. Знам, че не съм и никога няма да бъда онази жена, която да промени мъжа и да стане както при всички останали. Знам, че за да имам такива взаимоотношения трябва да правя безброй компромиси…

Но вече се изморих. Все повече ме боли, задушава и пречи на нормалното функциониране да съм винаги онази, която ще склони глава, за да бъдат другите щастливи, защото знае, че тя винаги може да се изправи. Е сега не мога… паднах толкова силно този път, че вече толкова време не мога да се изправя… и продължавам да падам, да пропадам и да затъвам в собствената си агония. Дори не мога да се разплача в момента… чувствам се толкова изхабена и нещастна.

Имам нужда от помощ, имам нужда да избягам отново, защото тук се задушавам. Имам нужда да натрия носовете на всички вас, които ме накарахте да се чувствам по този начин, макар да не мога да бъда отмъстителна. Искам да забравя всичко и да се превърна в безчувствена ледена кралица, за да не мога повече да се чувствам така и поне един път, когато ме попитат „Как си”, да кажа искрено „Добре”, защото ще съм напълно лишена от емоции…